Прочетен: 2342 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 29.06.2018 16:08
Венеция – чаровната старица, вплела в себе си тайнството на отминали епохи с чара на настоящето.
( Моля, кликни върху снимките)
Венеция, която събира екзалтираните туристи от цял свят.
Показва им нещо различно и невиждано другаде – гондоли, канали, мостове, стъкло и стари сгради, носещи величие и история за отминали времена.
Така Венеция те дарява с онази романтика, която може да се изживее само тук. В същото време те дарява с миризмата на канали и със стотиците комари, които пикират над водата и окупират хотелската ти стая. Точно затова избрахме късната есен, за да избегнем всичките тези несгоди.
Преди да се насладим на всичко това, обаче трябваше да сварим ракията.
Хубаво ни се получи. Градирахме я на 43 градуса ... да има да си пием зимата.... С туршийка и свинско.
Вече можехме да летим. С Ryanair кацнахме на летище Тревизо.
Така започна приключениението ни. Придвижихме се с циркулиращите автобуси до Венеция.
Предварително резервирания ни хотел се намираше на по-малко от километър от автогарата. В България, докато се готвехме за пътуването ни хръмна мисълта да си вземем навигацията, за да си намерим по-бързо хотела. Както ни хрумна, така се отказахме. И .... сгрешихме. Бяха ни необходими 2 часа, за да вземем разстоянието от 800 метра и да успеем да открием хотела си през лабиринта от канали, тесни улички и мостчета.
В началото просто се заплесвахме, снимахме, разглеждахме колорита по уличките.
Но при късия октомврийски ден времето напредваше. Ние още бяхме с багажа на гърба и се улавяхме, че обикаляме като гламави и се въртим без резултат по един и същ маршрут. Вече за втори път минавахме край лодката "плод-зеленчук".
И така след двучасово шматкане открихме хотела си. Бяхме го избрали по на 200-300 метра от атракциите на Венеция.Стаята ни посрещна с характерния венециански мириз на канал и застояло. Но пък закуската беше топла и обилна.
Предстояха ни три дни, в които трябваше да видим, колкоте може повече.
Няма как да не започнем с Площад Сан Марко.
Неговата камбанарията, висока почти 100 м.
Часовниковата кула .
Базиликата „Сан Марко“.
Изящните мозайки вътре:
Дворецът на Дожите.
Множеството зали, показващи богатство и разкош, но в същото време и разточителство.
Двете колони на брега на лагуната.
Върху единия пиедестал е гербът на Венеция- крилатия лъв на Сан Марко.
Върху другата колона е Св. Теодор.
Множеството гълъби, емблематични за площада и туристите, които им се любуват.
Мостът на въздишките – една от емблемите на Венеция, свързващ двореца на Дожите със затвора.
Със своите масивни каменни стени и здрави решетки и с четирите си етажа затвора те кара да потръпваш.
После мостът Риалто – прекрасен, съвършен, издигащ се над Канале Гранде като бял венец.
Базиликата Санта Мария де ла Салуте.
Точно срещу площад Сан Марко на три минути път с водния автобус е островчето Сан Джорджо - Маджоре.
От кулата на камбанарията, Венеция се вижда като на длан.
Пътят до камбанарията е превърнат в своеобразен музей на съвременното изкуство с множество огледала, статуи и картон.
Мурано – едно великолепие от канали, цветни къщички и разбира се...стъкло.
Неповторимо, незабравимо преживяване. Охкахме и ахкахме пред всяка витрина.
Харесваше ни всичко и искахме да си го купим.
Нищо май не казахме за гондолите и гондолиерите... . Емблема за Венеция безспорно.
Гондолите - „романтичните лодки“, на които всеки иска да се качи.
Гондолиерите – мотаещи се в малките, странични улички и каналчета и чакащи своята мищурия.
На Площада също чакат, а там вече са по-голяма компания.
Но май гондолиерите не са това, което са били преди години. Няма ги канцонетите им и жизнерадостните усмивки.
И така дойде време да се връщаме в къщи. На летището се заговорихме с една млада двойка, с която пътувахме на идване. Бяха се сгодили... . Той и беше предложил брак, докато плават с гондолата. Мацката, с оглед на високите цени дълго се била дърпала и не искала да се возят на гондола. После младежът дълго се притеснявал да не би в момента, в който извади пръстена, гондолата да се заклати и пръстенът да падне в лагуната. Абе... не е лесно! За щастие всичко беше минало по план. И те бяха сгодени. Гондолиерът, обаче бил сухар – някакъв намръщен и нито им пял, нито им предложил да ги снима. Омръзнало му е на него да ги гледа тези неща. Ние им пожелахме късмет.
Вече летяхме обратно и самолетът кацна на Софийското летище.
Прибрахме се. Направихме си клипче със снимките и често си го гледаме. Гледаме си и стъклените фигурки, които си донесохме от прекрасната Венеция.