Възможна ли ще е мисията.....Възможна ли ще е???
                 В тревожност сме, а в същото време в щастливо блаженство.
                 Тревожността ни произлизаше от вече превърналата се във "фикс" идея мисъл - ще успеем ли да летим с ... Б А Л О Н.
                 Щастливото блаженство пък ни обливаше от факта,че сме в сърцевината на Анадола. В онова вълшебство наречено Кападокия - там, където всичко е различно, необичайно и предизвикателно.
                 
                 Изобилието от гледки в Учхисар.

   
                         ( Моля, кликвай върху снимките)




















                 Прекрасните форми в Паша баг, които ние мило нарекохме "жужетата".






   















                 


                 Скалните манастири на Зелве.





















 










                  Открития музей в Гьореме.
























                  Всичко това трогна сетивата ни и изостри още повече желанието ни за полет с балон - най-голямата атракция тук.

                 И така. Спейки си в нестандартната  хотелска стая - пещера в скалата,














много рано в една от утрините се събудихме от необичаен шум.
                  Беше като някакво странно тайнство.
                  Неохотата, с която Киро се измъкна от топлите завивки в 5 сутринта само за миг се превърна в приятна възбуда. Поглеждайки  през малкото прозорче на пещерната ни стая като омагьосан едва успя да промълви: "Стани, стани!"
                  Тези думи ме обгърнаха като тайнствен, нощен воал и аз оплетена в диплите му сънено се затътрузих към прозорчето.
                   "Боже"- едва успях да промълвя. Огромното празно пространство пред нашия хотел се беше превърнало в "местния Байконур".









                   Изобилието от различни по цветове балони и пламъка на газовите горелки озаряваха нощното небе.









                   Единственото, което направихме бе да вземем снимачната техника и да овековечим този момент.









                   Чудо ни се стори всичко, което се случва.





 



                    Над 40 балона от различни посоки се заиздигаха в небето на разсъмване.










                  След дълго охкане и ахкане от видяното, седейки  омаломощени от ранното ставане и емоциите, взехме окончателно решение: "Ще летим и ние!"
                    Оставаше да уредим подробностите и да чакаме следващата утрин. Молехме се само времето да не ни изиграе гадна шега.

                     И дойде очаквания момент. Организацията беше безупречна. Бусчето, което ни взе от хотела в 5 сутринта ни закара на " мястото на срещата" - "Главното командване на полетите". После всеки се сдоби със стикер, който определяше в кой балон ще се лети. Отново по бусчетата, този път "разпределени" по стикери към мястото за излитане. Имахме щастието да сме на "пол позишън" в буса и да заснемем нашия балон още в движение, дето му се вика. 










                     После всеки снимаше наляво и надясно надуването на балоните.







 



                      И в този момент на нас ни дойде на ум онази песничка от детството ни:
                     "Балонът се надува, надува - надувайте момчета.......ДАНО НЕ стане на парчета...."   се молехме и чакахме адренализирани полета.










                     Вътре сме, в коша.












                     Направихме, каквото трябва , пък да става каквото ще!
                     И взе, че стана. Издигнахме се и започна  полета над вече познатите ни скални форми. 





















 




                   Друго си е, обаче да видиш "Долината на любовта" от въздуха.










                   Там, където "Юнак до юнака и маждрак до мъждрака " си мереха.....височината.






 




                   Е, различна им е, то се видя още при разходката ни по земя.










                     Любовта витаеше наоколо от всичко и ....всички.












                     Капитанът ни - млад левент, умело управляваше балона и с охота позираше за снимка.






 



                     Изгревът не ни изненада, защото всички го очаквахме.










                     Под нас се ширеха и обработените ниви, където всеки бе оставил почерка си.






 











                               След час и половина във въздуха, дойде време за приземяване. Бяхме инструктирани с цел безопасност и въжето от балона бе хвърлено, за да може екипът на земята да съдейства за приземяването.











                      В какво се изразява това съдействие ли?.... Просто трябваше това хвърлено въже да се замотае за някое случайно дърво, за да спре реенето на балона.











                     Но.....щом ние сме замесени нещата не винаги ще вървят гладко. Наземния екип не успя да изпълни задачата си, колкото и да тичаха като побесняли след изплъзващото им се въже.





 




                    Така ние продължихме да се носим леко и ефирно в "ефира" и да чакаме втория опит за приземяване.




                   





                    Надявахме се газта в бутилката да е достатъчна... .
                    Втори опит....Няма значение дали ще е в покълнала нива, или в разорана такава. Важното е да се кацне безпроблемно. Усетихме земята и започнахме заплашително да се накланяме с целия кош. И таман се чуха оттук-оттам предимно женски писъци, екипът успя да овладее ситуацията и кацнахме почти безаварийно.
                   Започнаха аплаузи. Всички бяхме нахилени до уши от щастие.
                  Оказахме се в нищото, някъде в оранта и въпреки славното пътуване балонът ни безславно се спъхна.






 



                Това не ни попречи да отпразнуваме полета с чаша шампанско, която е задължителна след приземяването.











                 После с леко вирнати от гордост носове, получихме от капитана - левент нашите сертификати, удостоверяващи полета ни с балон.










                 В този момент установихме, че "Мисията е възможна". Не само това, ами е и изпълнена!
            Това ни накара да се почувстваме като екшън герои и да опишем преживелиците си в своеобразен сценарий...., който вие сега четете.