Та седейки си една прекрасна лятна вечер на салатка и питие,взимаме решение след две годишна пауза,отново да се разходим до Пелопонес. Този път по западното му крайбрежие.

   И така – рекохме – сторихме го!

   Пълним колата с традиционните за пътуванията ни неща, качваме велосипедите и... дим да ни няма.

       Потегляме толкова рано в септемврийската утрин, водени от нетърпението да видим новото и непознатото.

       Не щеш ли – изненада! Устремът ни изведнъж секва, разбирайки че пътят за Кулата е отбит през Петрич. И започва бавният и мъчителен ужас. Пъплейки бавно, търпеливо изпреварваме каруци, провираме се между коне, пуснати на свобода да се поразходят по „международния” път. Не вече толкова търпеливо изчакваме двата жп прелеза в града и още други несгоди. И още веднъж се уверяваме, че докато в България всеки живее на принципа: „Не е важно на мен да ми е добре, важно е на Вуте да му е зле.”, нещата никога няма да се оправят. И след като преминаваме и през половин часово  чакане  на единствената по трасето преди Гърция бензиностанция, тържествено и божествено се добираме до границата. Има – няма пет часа път от София до Кулата в натоварения туристически трафик. Защо „тържествено”? Ами защото няма как да не тържествуваш, когато си преминал през всички несгоди на вечно строящите се пътища в  „милата” ни Родина. Е, за божественото всеки се досеща – още малко търпение и стъпваме на земята на боговете.

 Поздравяваме се с "Добре дошли" в "мама Елада"с облекчение,но все още редейки "благословии" за преживелиците по пътя в България.

   Движим се по магистралата за Атина и на фона на сиртаки и нови хитове,звучащи от гръцките станции се кефим на вече познатия ни път. Е, пътните такси са малко прекалени за българските туристи, но поне пътят е О.К.

   Наближаваме първата поставена цел – топлия извор на Термопили. Били сме вече тук, но колкото и пъти да минем, все ще се отбием. Чудно нещо е това природата. Пред теб като от небето бясно и пенливо се спуска три метров водопад с води над 38 градуса. След това тази необуздана вода си проправя път между карстовите скали и камък, където се образуват естествени шезлонги, а ти само се потапяш и се любуваш на природния хидромасаж.



Има доста хора, които като нас са се отбили от пътя си. Влизаме бавно и   внимателно по изхлъзганите от натоплилия се планктон камъни.Предлагам да влезем с джапанките си,за да ни е по-комфортно върху ситните камъчета по дъното.

Гордея се с новите си джапанки – радвам им се. Едни такива сладурски – жълтички на сини цветчета, с фина панделка отпред. Но радостта ми от тях не продължава повече от пет минути.           Така, както си седя в бушуващата пяна на водата пред очите ми за миг изплува едната джапанка, завъртя се като фризби и с бясна скорост, докато разбера какво става се понася надолу по течението на реката. И така си оставам с една сирота, която обаче отказвам да изхвърля. Прибирайки я в колата на шега подхвърлям на Кик,че няма да я изхвърлям,наивно надявайки се,че другата може да изплува някъде там....в Гърция!

  
   Релаксираме в топлите води на Термопили и когато им се наситим, продължаваме по план, по маршрута си. Пред нас отново стои възможността да се докоснем до магията на Делфи. Вече два пъти сме били там. Но както Мечо Пух казва: „Колкото повече, толкова повече”. Та и ние, колкото и да отсядаме тук , толкова повече се убеждаваме в магията на това място. Още повече, че караваната под наем винаги ни очаква. В Делфи,  получаваш цялата хармония на света – морето пред теб, острите зъбери на планина Парнас над теб, а между тях плодородните  наноси на залива на Итеа. И ние също там – между всички тези неща – релакс, красота.

  
   На сутринта се събуждаме отпочинали и бодри. След живителната глътка сутрешно кафе потегляме напред. Предстои ни да изминем близо триста и петдесет километра. Наближавайки Патра, отдалеч виждаме моста Рио-Антирио. Решаваме да спестим тринайсет евро такса за преминаване по моста. Кик вече е разучил, че с алтернативния ферибот цената е шест евро (кола, хора, всичко). Натоварваме се на ферибота и за петнайсет минути сме на Пелопонес, гладни като вълци. В главите ни се въртят едни зачервени, печени прасенца, които вече сме яли в други части на полуострова. Но гладна душа не трае и решаваме, че пак ще похапнем на кантина.По един сандвич с биричка и пак напред. Търсим крайбрежния път по западното крайбрежие. И така до Кипарисия
 

– само ние, морето и сменящите се гледки пред очите ни. В Кипарисия обаче, две изненади. Първата – къмпинга, на който разчитаме вече е фалирал. Втората – очакваме кипарис до кипариса да се редят по пътя, но дори един - заради името поне не видяхме. Но виж, палми пък, колкото искаш. Целият път на изхода на града и от двете страни заграден от 10-15 метрови палми като войници една до друга. И се питаме: „Що ли се казва Кипарисия, а не Палмисия?”

   На десетина километра е Филиатра. Изненадата ни е голяма, защото пред очите ни се извисява Айфеловата кула.



Гледаме и не вярваме. Един умален, но не толкова малък макет на кулата се мъдри на площада. Тази смесица от винкел, кич и цветни храсти обаче, по своеобразен начин прави мястото незабравимо.

   Отхвърляме километрите, с надеждата да пристигнем навреме в следващия къмпинг, за да можем спокойно да се настаним. Но не.  Вече е полумрак и ние се добираме до къмпинг „Проти”, изморени от впечатления и честички спирания по пътя за снимки. Къмпингът става – има си басейн много добре поддържан. Настаняваме се, похапваме и в палатката.

   И така, пред нас са три дни, в които да обиколим и разгледаме околността. Сваляме велосипедите и потегляме към близкия, голям плаж. Хубаво е тук. Прекрасен голям пясъчен плаж,



приятна морска вода, шезлонги с онези характерни за Гърция чадърчета, целите в палмови листа.



Мързелуваме, обядваме на бара на плажа, пак мързелуваме и така до края на деня. Вечерта, обаче посвещаваме на скалите пред къмпинга.



Мисля, че там спокойно могат да направят няколко холивудски продукции – я с Конан Варварина, я с някое покоряване на Луната. Чудесен лунен пейзаж – кратерчета, зъберчета, пак кратерчета и много солничета.



Няма как и да е иначе – солената морска вода, плискайки се в този своеобразен вълнолом, попада в издълбаните в скалата ямки, а слънцето я изпарява, оставяйки само солта.



По-големите от тях напомнят на снежна пързалка. Снимаме непрекъснато – пируетите ни върху „снежната пързалка”, светлосенките на самата скала.



Струва ми се даже, че се поувличаме. После явно „Делета” доста ще играе.

   И после пак на път. Пилос ни зове. Докато седнахме в колата и ето ни тук. Е, не в Пилос, а във вече предварително проучения къмпинг „Еродиос”. Всичко тук е изключително уредено и приятно. Особено мястото, което си избираме – до самата плажна ивица, под единствената палма, която вече наричаме „нашата палма”.

   За тук програмата ни е доста наситена. Най-напред ще видим плажа „Омега” (наречен така заради формата си). Потегляме сутринта с велосипедите по черен, прашен път, виещ се между морето отляво и лагуната отдясно. Тази лагуна, където напролет много птици гнездят и превръщат резервата в уникален рай. Горещо е, но това не ни спира да се изкачим чак до старата крепост. От тук се открива изумителна гледка към плажа „Омега”. Няма как да не извикаш: „Йе-е-е!”, когато от края на крепостта се открие гледката към него.





Несравнимо като цветове, като природна форма, като усещане. И после бавно надолу от крепостта към плажа по „виа ферата” пътека.





И много снимки и много възклицания. И пещерата на Нестор, доста страховита, някъде по пътеката между крепостта и плажа.





Вече сме долу. Горещо е и без да чакаме хукваме към водата. Противно на поговорката: „Морето не е до колене!”, това тук е... до колене.





Да, морето е до колене, пясъкът е като коприна, ще си кажеш: „Това е Раят!” – „Не, не е – Гърция е!”, освен ако Раят не се е преместил тук. Абе  не са били шантави боговете!
И след този релакс, през тясната пътечка, през дюните, обратно в къмпинга.

   На следващата сутрин решаваме да разгледаме
Пилос. Яхваме велосипедите и по 10% наклон (само нагоре) потегляме. Слънцето още от сутринта е жарещо. След девет километра пред нас се разкрива чудна панорама. Пред очите ни като на пастелна картина от ляво стъпаловидно са наредени белите къщички на града, целите потънали в ярки красиви цветя. Пред тях е морето – дълбоко, прекрасно синьо и на хоризонта онези харизматични скали, наредени като жив страж през залива.





И след това цял ден в Пилос. Похапвайки от вкусния гирос се любуваме на монумента в чест на тримата адмирали, водели битката при Наварино.


И крепостта, която на всяка цена трябва да бъде видяна, и спокойствието, което те обзема, въпреки трафика и любопитните туристи.

   Харесва ни това място, част от сърцата ни остава тук, но трябва да продължаваме по плана си на юг.

   В Метони сме и както си зяпаме, решаваме, че морето тук е разкошно. Оказа се, че и къмпинг има и решаваме: „Оставаме тук за един-два дни” в къмпинг „Метони”. И пак – разпъни палатка, но така приключението е по-пълно, а адреналинът е винаги над средното ниво. Отпивайки от освежаващото фрапе на плажа се любуваме на кунтурите на крепостта на хоризонта.



Ще я разгледаме, но на другия ден. Сега ще помързелуваме и порелаксираме.

   А тя – крепостта е доста внушителна, дори и като размери. Затова решаваме да я разглеждаме  с велосипедите. Въобще имам чувството, че в този регион, всеки град си има и своята крепост – м-м-да, сериозна отбрана е било някога.

   И по-късно вечерта.



    След Метони, целта ни е Финикунда. Ами сега! Цели пет къмпинга има тук на по петстотин метра, един до друг. Интересно е, че всички излизат на един огромен и много дълъг пясъчен плаж. Да, но Кик вече предварително проучил нещата, знае, че нашият къмпинг е „Финикес”. Приятен, тих, със сепарирани от жив плет места. Плажът – дълбок, целият в туфички пясъчни лилии.



Хармония и красота.



И ние там – сред тази хармония – хармонизираме се някак.



Седим си и си правим запаси от приятни емоции, за да понесем по-добре контраста от предстоящото ни прибиране.

   Финикунда – малко, приятно курортно градче ни посреща с всичко характерно за гръцките  градчета, но и с магазин за жива риба. Не  можем да устоим – ще си купим.



Но каква да бъде?! Ципура сме пробвали, лаврак също, гопа, обаче не. „Гопа да бъде!”, решаваме единодушно. Докато обикаляме по близката улица и правим няколко снимки, рибата е изчистена, а ние доволни, че са ни отменили от тази задача.



След това всеки се досеща – пържена риба, „вино и любов”!

   Пътуването ни вече е към края си. Следва един от последните етапи – по магистралата до Коринтския канал. Нищо, че вече сме били – да затвърдим видяното не е излишно. Отново възклицания, снимки, сувенири за приятелите и пак на път.

  
Ще нощуваме отново в Делфи, че нашата каравана ни чака. Пристигаме по тъмно. Влизаме в Делфи откъм статуята на Пития,



разперила могъщо ръце, на фона на сивкавите облаци на вечерното небе. Усещаш как тръпки полазват гърба ти, усещаш „космическата енергия”.

+

   На сутринта, на фона на яркото гръцко септемврийско слънце, продължаваме пътя си към къщи. Свикнали сме, когато пътуваме да не се връщаме по същия маршрут. Този път, обаче, противно на традицията, следваме маршрута си от идване. Това само по себе си означава, че следват Термопили. Картината ни е добре позната, но... не съвсем. Откъде ми хрумва, че ще  си търся джапанката по течениет о на реката, не знам. Беше  един моментен изблик за нещо различно, нещо качващо адреналина, нещо запомнящо се. Докато Кик се хидромасажира под водопада, аз прескачам заграждението и тръгвам по течението надолу. Напредвам бавно, защото е гадничко, много горещо, краката ми стъпват върху нещо меко, хлъзгаво в горещата вода. Тясно е и се провирам между бодливите храсти, растящи по брега и събиращи се като тунел над водата. Обзема ме паника. Мисля си: „То адреналин, адреналин, ама всичко си има граници.”. Решавам да се връщам. Направих си сървайвърско приключение и мисля, че ми стига. И тъкмо да тръгна наобратно, пред мен на седем – осем метра виждам празна бутилка, буксуваща под вълните на реката и заклещена в храсталака. Озарява ме мисълта, че щом бутилка се е хванала, може и моята джапанка да е някъде там. Продължавам още малко и нещеш ли пред очите ми се мярка нещо жълтичко. Решавам, че ми се привижда, но колкото повече приближавам, толкова повече се уверявам, че това е джапанката – пътешественичка.  Освобождавам я от храстите и тинята и я понасям обратно. Прилича на грозното пате – цялата позеленяла, омърляна с повяхнала панделка. Изпитвам удоволствие от цялото това преживяване. И веднага решавам – чудесно заглавие за една история. История за преживяванията на двама пътешественици, обичащи приключенията, обичащи Гърция. А те – приключенията са такива, каквито си ги направиш и изживееш.

   Нашето беше прекрасно – с любимия човек до теб винаги и всичко е прекрасно!

P.P. Ами прибрахме се вкъщи след навъртяните 2202 км. с колата и 82 км. с велосипедите. Сега предстои да си починем от „почивката” и да осмислим всичко видяно.